Какво се върти в главата на една наскоро открила себе си тийнейджърка, vol.1035

Когато бях на 7 или 8 години, отидох на рождения ден на съседчето на село с баба и дядо. Възрастните бяха в една стая, децата в друга, така че да могат да ни наблюдават и да чуват за какво си говорим.

Сред децата имаше едно момиче облечено в момчешки дрехи. Струваше ми се готина и си играехме заедно. По едно време дочух разговорът на майка й и баба ми. Майката се оплакваше, че детето й не се смята за момиче, отказва да носи рокли, не иска да си пуска дълга коса, и дори си е измислила мъжко име.

Баба ми съчувстваше на жената и дори каза, че ще е добре да заведат детето на психолог, защото има объркана психика.

Помислих си, "Баба е умна жена и винаги е права, значи наистина не е правилно да си момиче и да се държиш като момче".

Сега като се замисля за тази случка ме обхваща гняв. Заради предрзсъдъците, които възрастните насаждат на децата.

И все още се чудя какво ли е станало с това симпатично момче по душа. Дали все още се бори с майка си за носенето на рокли и мъжкото име? Или просто е затворил тази част от себе си в някоя малка стаичка, защото са му втълпили, че е грешно? Дали не съм можела да направя нещо в този летен следобед?

И все повече и повече се убеждавам колко ужасен е светът.

Как всичките стереотипи само ни вбесяват или натъжават.

Ето затова яростно споря всеки път, когато някой бъде обиждан с думите "педал" или "смотан гей" около мен. Затова се опитвам да променя мнението на близките си по въпроса с хомосексуалистите, които не заслужават да живеят, защото въпреки налаганото им от обществото, са приели себе си и се гордеят.

Всеки път като правя това ме заклеймяват като по-странна и по-странна. Защото мнението ми контрастира с всичко, което им е било наслагвано, и говоря врели-некипели.

На моменти просто не мога да го понеса и започвам да си мисля, че няма смисъл. Няма да успея да ги насоча в другата посока, към другия вид мислене, и се отчайвам. Но пък като си помисля "Хей, вече трета година в София имаше прайд. Трябва да спреш да се заблуждаваш, има още много хора, които не се страхуват открито да се противопоставят на представите. И ти не правиш нищо, за да им помогнеш."

Оттук се започва с кроежите на планове, как да пропътувам ~500 километра с момиче на моята възраст, сами в автобус/влак/каквото и да е там. Предполагам, че с повече приказки ще успея да навия майка си, но баща ми е такъв хомофоб, че направо не е истина. Не мисля и да пробвам с "Аз съм част от тази група, привлчена съм и към моя, и към противоположния пол", защото тогава сигурно ще каже "Много знаеш пък ти, хормоните ти замъгляват преценката/гледаш много телевизия/четеш прекалено много гупости в интернет/някакъв друг безсмислен аргумент."

Така де, напълно се отклоних от първоначалната си идея. Която беше нещо от сорта на "благодарна съм за гените си, че са ме направили толкова умна, за да прозрея истината сама, а не да вярвам сляпо на налаганото ми от обществото".