Andrea Gibson performs "the madness vase"

Най-мразя когато нещо що-годе хубаво започне да ми се случва и аз започвам да го преебавам още от началото, защото съм нетърпелива за най-добрата част.

Мамка му. Защо съм толкова безмозъчна?
Защо не ми се случват хубави неща по-често? Така прецакването им не би било толкова бързо след като са се случили.

Оф.

Пусни ме.

Дай ми храна, с която да утоля глада си.
Дай ми вода, с която да погася огъня,
                             с който ти ме подпали.

Искам да живея.
Искам да опитам от всичко
                                                на свобода.
Далеч от твоите окови.


Разсей се. Дай ми възможност
                                               да избягам,
               да дишам чист въздух отново,
                                                  да живея.

Отскоро започнах да пиша.
Поезия дори.
Не знам как се случи, но просто затворих очи и думите си се носеха, сякаш чакаха, да ги запиша.
И това ме кара да се чувствам много по-добре от разговорите относно чувствата ми, които винаги започват със стария "Защо не си същия жизнерадостен човек от миналата година? Защо го правиш? Ние страдаме от това, не само ти, не бъди егоист!".

1. Миналата година не бях жизнерадостна, просто криех тъгата, която нося, много по-добре. А тази година просто ми писна и спрях.
2. Защото така се справям с всичко. Оставете ме намира, по дяволите, това е моето шибано тяло, мое си е правото да го наранявам по всякакви начини, вкючително и с много остри предмети до бликането на блажена, прекрасна кръв. Все едно да ми забраните да си правя татуировка, защото било "неприемливо".
3. Егоистично е да правя горепосоченото, вместо да се самоубия? Ох, окей.

Така де.
Освен това прослушах Нирвана. Мисля, че това ме подтикна към писането.

Колкото и тъпо да звучи, знам как се е чувствал Кърт. Може родителите ми да не са разведени, може да нямам кой знае какви проблеми с тях, но на мен лайната ми идват от приятелите. Това да се чувствам приета сред тях е адски рядко явление. Освен това имам адския страх, че който се сближи с мен, ще ме изостави, защото се е случвало прекалено много пъти, за да мога да преглътна и да игнорирам гадното чувство в стомаха си. Направих го два-три пъти и това беше. После доверяването на някого, който не е майка ми, може да бъде сравнено с някое тревисто и трънливо място в гората: била съм там няколко пъти, всеки път, съм мислела, че полянката е хубава за пикник и съм се разполагала там, докато някой злобен трън не ме убоде. Колкото по-често отивам там, толкова повече осъзнавам, че това място не е за сядане, защото само ми причинява болка.

Мелодиите на песните им, специално на тези от Bleach и Nevermind са като саундтрак на мозъка ми докато през него минават мисли от типа "Ти си безполезна. Никой не се нуждае от теб. Заслужаваш да си прережеш вените." Само че ми действат успокояващо и прогонват тези мисли поне за малко.

Нова година - нов късмет?

Ами не.
Продължаваме си я с доброволно отваряне на старите и правене на нови рани.