You only live once, so you have to try to have a smile on your face.

-- Sebastian Vettel


(watch me not giving a fuck, cuz this is the second time I post this quote)

Защо по дяволите ми трябваше да цъкам на шибания линк??

Защо по дяволите съм такова любопитно същество?
Защо.


Защо още съм толкова объркана. Защо всички са толкова объркани. Защо тя е объркана. Защо не ми е казала. Защо по дяволите спряхме да си говорим.


Трябва да излезем през ваканцията. И ще я накарам да говори. Ще я накарам. Ще говорим за това. Защото тя много добре знае позицията ми по въпроса и като не е сигуна, човек би си помислил, че ще иска да говори с някого, чието мнение по темата знае.
Не трябваше нещата да стават така. Можех да го предотвратя. Можех. Не, всъщност, май още мога, не знам.


Надявам се, че мога.

Около месец след последния ми пост..

и в главата ми е още по-голяма каша.


Някакво ужасно е.
 Откъде да започна??


Добре. 
Пак го виждам с гаджето му по коридора всеки ден. И всеки ден през умра ми минават смесица от разочарование, тъга и чувство,че съм се изложила много жестоко. Не знам.


Второ, Марина. 
Това момиче успява да ме изкара извън нерви и да ме размекне в порядъка на минута. Сериозно, не знам как го прави.  И относно нея съм адски объркана.


Но, ето, идва още по-голямото объркване. Даже не ми се иска да го пиша, защото като че ли ще стане реалност, ако го направя, а пък сега не е.
Мисля, че кръшвам по един. Което не е добре. Щото винаги, когато кръшвам, нещата свършват зле. 


Ъх, не знам.
В такива сигуации ми се иска да съм пак осми клас. Тогава просто си бях антисоциална, гледах прекалено много сериали, столквах гореспоменатия с приятелката и си говорех със София. Беше  ми добре. Даже точно на свети Валентин, като говорих с гореспоменатия в автобуса, като се сетя как направо летях като се прибрах, направо тръпки ме побиват.


Нененененененене. Спри се, Елена. Не.


Какво правя, по дяволите.


Ще си лягам, че главата ми стана прекалено мътна.

Искам мозъкът ми да се изключваше сам всяка вечер след девет.

Обкновено тогава започвам да си мисля глупости.
.. Би било добре, ако стане.

Щях да мрънкам вчера..

ама едно гледане на "Търсенето на Немо" и много сън заглушиха тъпите мисли, които се въртяха в главата ми.


Както винаги, нищо не съм барвала за утре (освен че си написах задачата по химия) и не ми пука.
Мале, някога късметът ми ще ме издъни много яко и тогава така ще съжалявам..


...


Не знам.


Тъпо ми е как винаги става по един и същ начин. Не смея да изляза с Мара, щото София веднага я "грабва" и си говорят двете аз докато зяпам отстрани. Да го еба, това, че имат много общи приятели, които аз естествено не познавам заради фактора "липса на социален живот", не им дава право да забравят, че са с мен.
А всъщност, бяхме на тъмблър среща и трябваше аз и Мара да се измъкнем. Но предния ден София ми писа да излизаме, аз я отрязах с предлог, че утре съм на тъмблър среща. И тя нали има, дойде.
Какво стана накрая? Аз се опитвах да си говоря с всички (които се бяха разделили на групички според кой с кого се познава), те останаха настрани и пълен игнор. Тъпо ми стана. 
Щяхме да се размотаваме с Мара след това, а то какво стана? Бяхме в Пъблик и те идват изведнъж "ми, шси ходим, трябва да се приберем до 5 и половина" 
СЕРИОЗНО ЛИ
ПОВЯРВАХ ВИ, КУЧКИ
ДА НЕ СТЕ НА 13 ЧЕ ТОВА ДА ВИ Е ВЕЧЕРНИЯ ЧАС??
Особено с бащата на София, да, направо се вързах.
Майната ви. Щото винаги така става. Точих се да излизам с нея, тя ме заеба. 
Някакви "най-добри" приятелки сме, а винаги като й пиша да излезем има уговорки или не може заради нещо друго...
ПИСНА МИ, ДА ГО ЕБА. ПИСНА МИ.
Имам чувството, че съм единствената в тази връзка, която се опитва да я поддържа. Ако не й пишех в тъмблър от време на време, едва ли щяхме да си говорим.
...


Да го еба и нещастния сибирски студ, писна ми да зъзна и да съм със запушен нос.