Пусни ме.

Дай ми храна, с която да утоля глада си.
Дай ми вода, с която да погася огъня,
                             с който ти ме подпали.

Искам да живея.
Искам да опитам от всичко
                                                на свобода.
Далеч от твоите окови.


Разсей се. Дай ми възможност
                                               да избягам,
               да дишам чист въздух отново,
                                                  да живея.

Отскоро започнах да пиша.
Поезия дори.
Не знам как се случи, но просто затворих очи и думите си се носеха, сякаш чакаха, да ги запиша.
И това ме кара да се чувствам много по-добре от разговорите относно чувствата ми, които винаги започват със стария "Защо не си същия жизнерадостен човек от миналата година? Защо го правиш? Ние страдаме от това, не само ти, не бъди егоист!".

1. Миналата година не бях жизнерадостна, просто криех тъгата, която нося, много по-добре. А тази година просто ми писна и спрях.
2. Защото така се справям с всичко. Оставете ме намира, по дяволите, това е моето шибано тяло, мое си е правото да го наранявам по всякакви начини, вкючително и с много остри предмети до бликането на блажена, прекрасна кръв. Все едно да ми забраните да си правя татуировка, защото било "неприемливо".
3. Егоистично е да правя горепосоченото, вместо да се самоубия? Ох, окей.

Така де.
Освен това прослушах Нирвана. Мисля, че това ме подтикна към писането.

Колкото и тъпо да звучи, знам как се е чувствал Кърт. Може родителите ми да не са разведени, може да нямам кой знае какви проблеми с тях, но на мен лайната ми идват от приятелите. Това да се чувствам приета сред тях е адски рядко явление. Освен това имам адския страх, че който се сближи с мен, ще ме изостави, защото се е случвало прекалено много пъти, за да мога да преглътна и да игнорирам гадното чувство в стомаха си. Направих го два-три пъти и това беше. После доверяването на някого, който не е майка ми, може да бъде сравнено с някое тревисто и трънливо място в гората: била съм там няколко пъти, всеки път, съм мислела, че полянката е хубава за пикник и съм се разполагала там, докато някой злобен трън не ме убоде. Колкото по-често отивам там, толкова повече осъзнавам, че това място не е за сядане, защото само ми причинява болка.

Мелодиите на песните им, специално на тези от Bleach и Nevermind са като саундтрак на мозъка ми докато през него минават мисли от типа "Ти си безполезна. Никой не се нуждае от теб. Заслужаваш да си прережеш вените." Само че ми действат успокояващо и прогонват тези мисли поне за малко.

Нова година - нов късмет?

Ами не.
Продължаваме си я с доброволно отваряне на старите и правене на нови рани.

О, да, страхотно.

Не ви искам съобщенията сега вече след като се оплаках, че никого не го ебе.
Изпросените неща ме правят още по-гневна и депресирана.

Тази година мразя Коледа.

Всъщност въобще се чудя как аджеба ми е била любимия празник.
Кое му е хубавтото?
Отвсякъде за това ми говорят, сякаш нямам календар. То не беше във фейсбук, то не беше в туитър, то не беше в тъмблър, то не беше по телевизията, то не беше в YOUTUBE, то не беше в гугъл..
Направо ми се повръща.
Какво да говорим пък за лигльовците, дето само за подаръци говорят.
Нали разбираш, не е възможно друг ден да си вземеш тениска на онзи, CD на другия, някакъв филм на DVD и разни други лайна. Неееее, хич. Точно днес трябва да е! И ако не са много и безсмислени, семейството ти не те обича! Кого го ебе, че първоидеята на празника е честване рождения ден на някакъв пич там на име Иисус, подаръци да има!
И, естествено, като ни подарят десет хиляди неща, понеже сме малки разглезени пикльовци, да ги снимаме сто пъти и да ги качим във всяка социална мрежа, създадена от човека!
..
Един ден като се изнеса от нас ще прекарвам Коледа сама, няма да украсявам, няма да готвя сто хиляди манджи за Бъдни вечер, няма да гледам телевизия, няма да влизам в интернет. Ще си изтегля милион сериали и филми, ще се запася с книги, покупки, много алкохол и цигари. Няма да излизам от апартамента поне до 27-и.

Баща ми е задник.

Сериозно.
Постоянно кани някакви хора на рандъм и много ме дразни.

Часът е пет. Мама започна да прави обяда в 3, когато той реши да покани най-тъпия си приятел да дойде да "пият по една ракия". Към 4 въпросният смотаняк си тръгна и тъкмо щяхме да сядаме на масата, когато телефонът звънна и баща ми отговори с "дооообре, идвайте". А ядохме картофи с кренвирши, количество точно за трима човека, не за пет.

Сега продължава да пие ракия. Шибана ракия.
Наебаната проста ракия е виновна за това.

Просто не мога да разбера защо постоянно я пие.
Не, всъщност, разбирам перфектно, не разбирам защо не осъзнава какво му причинява.

Като се напие става като пет годишно. Не се шегувам. Отвратително лигав и несъобразителен става. А, и споменах ли, че е инат? Ако нещо не стане на неговата, става отвратително грозна картинка.
Добавяте майка, която не смее да му противоречи, трупа гнева в себе си и или си го изкарва на мен, или просто си го оставя да тлее, и получавате пълната страхотност на семейството ми.

Иска ми се да бяха забавни тролове през цялото време, не само през 10% от деня.