Какво се върти в главата на една наскоро открила себе си тийнейджърка, vol.1035

Когато бях на 7 или 8 години, отидох на рождения ден на съседчето на село с баба и дядо. Възрастните бяха в една стая, децата в друга, така че да могат да ни наблюдават и да чуват за какво си говорим.

Сред децата имаше едно момиче облечено в момчешки дрехи. Струваше ми се готина и си играехме заедно. По едно време дочух разговорът на майка й и баба ми. Майката се оплакваше, че детето й не се смята за момиче, отказва да носи рокли, не иска да си пуска дълга коса, и дори си е измислила мъжко име.

Баба ми съчувстваше на жената и дори каза, че ще е добре да заведат детето на психолог, защото има объркана психика.

Помислих си, "Баба е умна жена и винаги е права, значи наистина не е правилно да си момиче и да се държиш като момче".

Сега като се замисля за тази случка ме обхваща гняв. Заради предрзсъдъците, които възрастните насаждат на децата.

И все още се чудя какво ли е станало с това симпатично момче по душа. Дали все още се бори с майка си за носенето на рокли и мъжкото име? Или просто е затворил тази част от себе си в някоя малка стаичка, защото са му втълпили, че е грешно? Дали не съм можела да направя нещо в този летен следобед?

И все повече и повече се убеждавам колко ужасен е светът.

Как всичките стереотипи само ни вбесяват или натъжават.

Ето затова яростно споря всеки път, когато някой бъде обиждан с думите "педал" или "смотан гей" около мен. Затова се опитвам да променя мнението на близките си по въпроса с хомосексуалистите, които не заслужават да живеят, защото въпреки налаганото им от обществото, са приели себе си и се гордеят.

Всеки път като правя това ме заклеймяват като по-странна и по-странна. Защото мнението ми контрастира с всичко, което им е било наслагвано, и говоря врели-некипели.

На моменти просто не мога да го понеса и започвам да си мисля, че няма смисъл. Няма да успея да ги насоча в другата посока, към другия вид мислене, и се отчайвам. Но пък като си помисля "Хей, вече трета година в София имаше прайд. Трябва да спреш да се заблуждаваш, има още много хора, които не се страхуват открито да се противопоставят на представите. И ти не правиш нищо, за да им помогнеш."

Оттук се започва с кроежите на планове, как да пропътувам ~500 километра с момиче на моята възраст, сами в автобус/влак/каквото и да е там. Предполагам, че с повече приказки ще успея да навия майка си, но баща ми е такъв хомофоб, че направо не е истина. Не мисля и да пробвам с "Аз съм част от тази група, привлчена съм и към моя, и към противоположния пол", защото тогава сигурно ще каже "Много знаеш пък ти, хормоните ти замъгляват преценката/гледаш много телевизия/четеш прекалено много гупости в интернет/някакъв друг безсмислен аргумент."

Така де, напълно се отклоних от първоначалната си идея. Която беше нещо от сорта на "благодарна съм за гените си, че са ме направили толкова умна, за да прозрея истината сама, а не да вярвам сляпо на налаганото ми от обществото".

Оооооокей

Беше странен ден.

Може би защото сутринта не си взех горница и ми посиняха пръстите от студ (бях с къс ръкав и беше 16 градуса!!).

Или защото учителката по психология е толкова флегматична и всички заспаха, аз бях единствената, която слушаше какво говори. Попита дали се сещаме за име на някой психолог. Казах Фройд и целия клас ме изгледа все едно съм най-новото животно в зоопарка. Хм..

После говори за несъзнателни процеси, каза, че не могат да бъдат контролирани и спомена сънищата. Подшушнах на момичето до мен че абсолютно не е вярно и с тренировка могат да бъдат контролирани.. А погледът й крещеше BITCH I'm pms-ing leave me the fuck alone. Jajaja.

Смотаняка ме преследваше през целия ден.

А пък Вечно Влюбената ме изнерви отново. Заряза ме, за да се разхожда с прелестния си, който й казал, че иска да са само приятели.

А пък на края на деня ми идеше да изкормя Мис Каприз. Не знам как ще я търпя цяла година.

А, и си говорих с Човекът без социален живот днес в голямото. Що му трябваше да се замесва с Мис Каприз..изглежда по-свестен от нея. Днес прескачала оградата на училището (входа си беше широоооко отворен), паднала и й се разкървило коляното. Цяло голямо рева, все едно се е случила някаква световна трагедия.

Хм. Гладна съм. Отивам да дъвча бисквити с масло, егати здравословното. Ама ми се доядоха пък.

Чао.

Наречете ме откачалка..

и сигурно ще сте прави.

Миналата седмица попаднах на това.

На две на три, това е нещо като самохипноза, записваш се как казваш тези неща, и после слушаш и "изпълняваш". На теория може да се върнеш в минал живот, неограничено кога и къде, или пък да си спомниш случки от ранно детство.

И оттогава все изчаквам да съм сама или всички да спят, за да го запиша и да го чуя. Честно казано, имаше няколко подходящи момента, но не го направих, защото малко ме беше бъз.

Но днес реших, че няма от какво да ме е страх, и го направих.

Единствената ми реакция в момента е УАУ!!

Та, намирах се на остров Кипър и датата беше 14 юли, 893г. преди Новата ера. Бях мъж на име Корнелиус, носех червена дреха и кафяви сандали. Бях на 43 години. Стоях на тераса, от която се виждаше вътрешен двор. Цветя имаше само в центъра, всичко друго беше бял мрамор. Много хора търчаха около мен и спрях един да го разпитам. Каза ми, че не съм женен и нямам живи роднини, спомена, че най-добрият ми приятел се казва Пауло и е на 24. Наредих му да го извика и той се появи. Беше с черна коса на не много ситни къдрици и черни очи, и като го видях се сетих, че е италианец. Само като го погледнах в очите разбрах, че не сме само приятели, сякаш имаше още нещо. Стояхме заедно на терасата и говорихме. Беше ярък слънчев ден, от много светлина ми стана лошо и го помолих да дойде с мен вътре. Влязохме в някаква стая, от която помня само огромно двойно легло. Легнахме на него и се гушкахме известно време.

По-късно бях в някаква стая с маса. Около масата бяха насядали други мъже, с които дискутирахме разпалено нещо. Оказа се, че всички в залата сме пълководци и се готвим за нападение на някаква съседна земя.

Озовах се в разгара на битка, явно бяхме нападнали.

Изведнъж усетих пробождане в корема и се сгромолясах.

Като дойдох на себе си бях в палатка и Пауло беше до мен. Някакъв друг човек му каза, че няма да оживея, той взе някакъв нож, прониза се и легна до мен.

После се "събудих".

Нямам прекалено развинтено въображение, наистина. Просто това беше умопомрачително реално.

о.о

Както казах, наричайте ме откачалка..

LKDFJGSLKJGL;SJFDL;HJLDKSJFHLDLSHJ

Искам да го застрелям. Сериозно.

Аз и мама легнахме към 4 да дремнем. Сега е 4 и половина и се събудихме от крясъците на баща ми, който реши да си вземе лаптопа и да крещи по скайп на един от неговите "приятели". А той е егати и приятеля. От може би година живее в Украйна със жена си и никога не звъни на баща ми. Винаги баща ми е този, който постоянно проверява дали е в скайп. Винаги.

Ние им бяхме кръстници на шибаната сватба, а като кръщаваха малката след 2 години дори не ни се обадиха и го подметнаха като едното нищо.

И НЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ АЗ И МАМА СПИМ, ТОЙ СЕ СЪБУЖДА И ЗВЪНИ ПО ТЕЛЕФОНА/В СКАЙП НА НЯКОГО И КРЕЩИ, ВСЕ ЕДНО СЕ ПРОВИКВА ПРЕЗ БАЛКОНА.

Точно в такива моменти искам много жестоко да умре.

Както и като ми говори като на 2-годишно.

Ако някога съм такъв родител, направо не знам.

Преди малко отидох да му кажа да не крещи толкова и той, моля ви се, чак сега осъзна, че сме спяли.

Не мога да заспя, щом веднъж съм станала, много добре знам, че и майка ми е така.

ЛКДЙФИВЕФЛКДХФЛЙКА;ХАЛ;ДЙФВИОПЯЕФЙАФХМ,БУИВХДКФЙАХ

Защото ме мързи да ги препиша.

А знаете ли днес какво правих? Играх Jazz Jackrabbit. А щях да уча.

Аз съм егати несериозното същество.

Еми съжалявам (аз да не би току-що да написах "съжелявам"? о.о някой да ме застреля веднага), но не ми се чете някаква си книга, камо ли да й правя резюмета на главите и характеристики на героите. Ако ми го бяхте дали за книга по-избор, примерно, не по-малко от 200 страници, щях да съм по-щастлива. Защото по някаква случайност от Германия си взех книга, в която се влюбих, около 230 страници, идеална би била за целта.

Не може ли да пропуснем книгата и да прескочим на училището вече? Имам чувството, е мозъкът ми страшно много закърня само за 2 месеца.

И естествено, целия немски ми се изпари от главата. Освен ако гледането на някои "Анатомията на Грей" по Про.7, Формула 1 по РТЛ (щото те са някакви мега яки и интервюират пилотите в последните минути преди загряващата обиколка) и прочитането на 1 книга се броят за припомняне..

Единствено мога да се похваля с възраждането на английския си. ;Щото горкия беше много умрял през учебната година ^^'

А и също имах един период от 2-3 седмици, когато помнех адски много сънища. Така и не си направих труда да ги проверя в съновник, но поне ми беше забавно.

От сума ти време се каня да се..ъм.."самохипнотизирам"? Н знам как да го нарека, но ето къде го прочетох.

Imma sucker for такива неща, просто не можах да се сдържа. :D

Казаха ми, че няма да мога да се събудя сама и ще остана в кома за цял живот. Не ми пука особено!

Между другото, никога не съм имала чувството, че ще доживея до дълбоки старини.

Много разчитам на интуицията си и дълъг живот е едно от тези неща, които не мога да си представя. Звучи неясно, но ето един пример.

Винаги когато правя някакъв план (дали ще е за излизане или друго), нещо ме човърка отвътре и ми казва дали ще стане или не. Понякога се уговарям да прекарам този ден с еди-кого си, и след 5 минути си мисля "Май не трябваше да става така, не ми се струва, че ще се случи". Почти винаги въпросния човек ми звъни с нещо от сорта на "Оказа се, че трябва да излизам с нашите/Не ме пускат/ Забравих, че съм заета".

Старостта е едно от тези неща. Мисля си "Хм, звучи добре, дотогава ще направя това,това,това и това.", но после нещото ме човърка и ми казва "Недей да мислиш толкова напред, нямаш толкова много време".

Или може би наистина нещо не ми е наред..