стигам до извода, че мигрирам обратно към този блог винаги, когато съм в стресова ситуация.

много неща се промениха за последните няколко месеца, но най-голямото от тях в личен план е полът ми. и органичното разтройство на личността.

странно ми е да говоря за тези неща на български, но се опитвам, понеже говорейки за тях на английски, се дистанцирам малко или много. което. не е добре.

опитвам се да се приема по начина, по който съм, което включва говорене за това на майчиния ми език. дори и да се намирам на 2000 километра от там.

Да изпиташ внезапно желание да се нагълташ с хапчета няколко дни преди да се преместиш в друга държава и да изпълниш мечтата, която си имал от години - безценно.

Продължавам да се чувствам като обект.
Като "То".
"Нещо".
Предмет.
Красива черупка от мида, взета вкъщи и забравена на някой шкаф.
Камък.
Душа, съзнание, което е в това чуждо тяло.
Не го мразя, нямам нищо против него, просто не е мое. Не съм родено за него, аз съм просто.. То.
Неудошевено.
Безполово.
То.
Женски гениталии.
Но някакъв неутрален пол.
Или трети пол.
Просто.
То.
Нито тя, нито той.

Не разбирам това чувство, защото не винаги съм така. Понякога съм си Тя, както винаги съм било. И нищо не е различно.

Не знам.

Аз съм объркана.
Няма дума, която да ме описва по-точно.
Не знам къде съм била, къде съм в момента, накъде отивам.

Какво се случва?
Какви мисли има в главата ми?
Какво има в главата ми?
Какво
Кога
Защо
Как
???????????????????

Единственото, в което съм сигурна, е безсмислеността на съществуването си. В това, че искам да умра. От собствената си ръка или от чужда, няма значение.

Но понеже цял живот съм егоист, поне в това отношение не съм. Не бих могла да го причиня на майка ми.Поне за нея съм 100% сигурна винаги. За другите няма как наистина да зная. Думите идват и си заминават. Доверие се печели лесно, но също толкова лесно се губи.

Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се.

Никога не съм мислела, никога не съм вярвала, никога не съм предполагала..

.., че ще навърша 18.
Но се случва.
Навършвам ги след 6 дни.

Ужасена съм.

Точно затова си говорих онзи ден с една приятелка. Тя каза нещо от сорта на "еди-кога си си мислех, че ще умра на следващия ден. В един момент това се превъдна в начин на мислене. Винаги си представях, че до утре, до следващия месец, до следващата година ще съм мъртва. Или ще се самоубия, или ще се случи някакъв инцидент."

Общо взето все още мисля по същия начин, малко или много.
От 5-6 години съм така.
Мислех, че с времето това ще се промени.

Но, ето ни тук.
Скоро ще съм на 18.

Когато за първи път си помислих, че светът ще е по-добро място без мен, бях на 12. В един момент тогава бях на ей толкова от поглъщане на шепа с хапчета и скачане от балкона, за по-сигурно.
Белезите по ръцете ми оттогава отдавна избледняха. Изчезнаха и спомените ми. Единственото, което имам останало от този период, е начинът на мислене. Някога, някак си, аз ще умра. Ще умра "млада". Няма да достигна старост, няма да достигна момент, в който трябва да взимам решения относно бъдещето си.

Мислех, че поне всекидневното желание да отнема живота си е изчезнало напълно.

Докато, разбира се, то не реши да се появи отново. Никаква особена причина. Просто един ден, след месеци желание, си хванах остър предмет и го забих в кожата си. Нищо особено, даже и много кръв нямаше.
И.. това е.
Спомените ми след този момент не съществуват.
Това, което ми е останало, са белези. По цялото тяло.
Ментални белези също.
Водих си блог по това време.
От него знам, че всяка вечер съм лягала с желанието да не се събудя, а всяка сутрин едвам съм се вдигала от леглото.

И ето така, просто мислите за тогава, ме изтощават до краен предел.
Трябва да спя.
Оставям този пост недовършен.
Кой знае кога ще го довърша.
(Забележете великата метафора с всичко, което правя. Дори самото желание за самоубийство. Винаги е там, започва се, но никога не се стига докрай с изпълнението му. Ха ха ха.)

Andrea Gibson performs "the madness vase"