Аз съм объркана.
Няма дума, която да ме описва по-точно.
Не знам къде съм била, къде съм в момента, накъде отивам.
Какво се случва?
Какви мисли има в главата ми?
Какво има в главата ми?
Какво
Кога
Защо
Как
???????????????????
Единственото, в което съм сигурна, е безсмислеността на съществуването си. В това, че искам да умра. От собствената си ръка или от чужда, няма значение.
Но понеже цял живот съм егоист, поне в това отношение не съм. Не бих могла да го причиня на майка ми.Поне за нея съм 100% сигурна винаги. За другите няма как наистина да зная. Думите идват и си заминават. Доверие се печели лесно, но също толкова лесно се губи.
Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се. Мразя се.
вторник, 18 март 2014 г.
понеделник, 6 май 2013 г.
Никога не съм мислела, никога не съм вярвала, никога не съм предполагала..
.., че ще навърша 18.
Но се случва.
Навършвам ги след 6 дни.
Ужасена съм.
Точно затова си говорих онзи ден с една приятелка. Тя каза нещо от сорта на "еди-кога си си мислех, че ще умра на следващия ден. В един момент това се превъдна в начин на мислене. Винаги си представях, че до утре, до следващия месец, до следващата година ще съм мъртва. Или ще се самоубия, или ще се случи някакъв инцидент."
Общо взето все още мисля по същия начин, малко или много.
От 5-6 години съм така.
Мислех, че с времето това ще се промени.
Но, ето ни тук.
Скоро ще съм на 18.
Когато за първи път си помислих, че светът ще е по-добро място без мен, бях на 12. В един момент тогава бях на ей толкова от поглъщане на шепа с хапчета и скачане от балкона, за по-сигурно.
Белезите по ръцете ми оттогава отдавна избледняха. Изчезнаха и спомените ми. Единственото, което имам останало от този период, е начинът на мислене. Някога, някак си, аз ще умра. Ще умра "млада". Няма да достигна старост, няма да достигна момент, в който трябва да взимам решения относно бъдещето си.
Мислех, че поне всекидневното желание да отнема живота си е изчезнало напълно.
Докато, разбира се, то не реши да се появи отново. Никаква особена причина. Просто един ден, след месеци желание, си хванах остър предмет и го забих в кожата си. Нищо особено, даже и много кръв нямаше.
И.. това е.
Спомените ми след този момент не съществуват.
Това, което ми е останало, са белези. По цялото тяло.
Ментални белези също.
Водих си блог по това време.
От него знам, че всяка вечер съм лягала с желанието да не се събудя, а всяка сутрин едвам съм се вдигала от леглото.
И ето така, просто мислите за тогава, ме изтощават до краен предел.
Трябва да спя.
Оставям този пост недовършен.
Кой знае кога ще го довърша.
(Забележете великата метафора с всичко, което правя. Дори самото желание за самоубийство. Винаги е там, започва се, но никога не се стига докрай с изпълнението му. Ха ха ха.)
Но се случва.
Навършвам ги след 6 дни.
Ужасена съм.
Точно затова си говорих онзи ден с една приятелка. Тя каза нещо от сорта на "еди-кога си си мислех, че ще умра на следващия ден. В един момент това се превъдна в начин на мислене. Винаги си представях, че до утре, до следващия месец, до следващата година ще съм мъртва. Или ще се самоубия, или ще се случи някакъв инцидент."
Общо взето все още мисля по същия начин, малко или много.
От 5-6 години съм така.
Мислех, че с времето това ще се промени.
Но, ето ни тук.
Скоро ще съм на 18.
Когато за първи път си помислих, че светът ще е по-добро място без мен, бях на 12. В един момент тогава бях на ей толкова от поглъщане на шепа с хапчета и скачане от балкона, за по-сигурно.
Белезите по ръцете ми оттогава отдавна избледняха. Изчезнаха и спомените ми. Единственото, което имам останало от този период, е начинът на мислене. Някога, някак си, аз ще умра. Ще умра "млада". Няма да достигна старост, няма да достигна момент, в който трябва да взимам решения относно бъдещето си.
Мислех, че поне всекидневното желание да отнема живота си е изчезнало напълно.
Докато, разбира се, то не реши да се появи отново. Никаква особена причина. Просто един ден, след месеци желание, си хванах остър предмет и го забих в кожата си. Нищо особено, даже и много кръв нямаше.
И.. това е.
Спомените ми след този момент не съществуват.
Това, което ми е останало, са белези. По цялото тяло.
Ментални белези също.
Водих си блог по това време.
От него знам, че всяка вечер съм лягала с желанието да не се събудя, а всяка сутрин едвам съм се вдигала от леглото.
И ето така, просто мислите за тогава, ме изтощават до краен предел.
Трябва да спя.
Оставям този пост недовършен.
Кой знае кога ще го довърша.
(Забележете великата метафора с всичко, което правя. Дори самото желание за самоубийство. Винаги е там, започва се, но никога не се стига докрай с изпълнението му. Ха ха ха.)
събота, 22 декември 2012 г.
понеделник, 23 юли 2012 г.
Най-мразя когато нещо що-годе хубаво започне да ми се случва и аз започвам да го преебавам още от началото, защото съм нетърпелива за най-добрата част.
Мамка му. Защо съм толкова безмозъчна?
Защо не ми се случват хубави неща по-често? Така прецакването им не би било толкова бързо след като са се случили.
Оф.
Мамка му. Защо съм толкова безмозъчна?
Защо не ми се случват хубави неща по-често? Така прецакването им не би било толкова бързо след като са се случили.
Оф.
събота, 19 май 2012 г.
Отскоро започнах да пиша.
Поезия дори.
Не знам как се случи, но просто затворих очи и думите си се носеха, сякаш чакаха, да ги запиша.
И това ме кара да се чувствам много по-добре от разговорите относно чувствата ми, които винаги започват със стария "Защо не си същия жизнерадостен човек от миналата година? Защо го правиш? Ние страдаме от това, не само ти, не бъди егоист!".
1. Миналата година не бях жизнерадостна, просто криех тъгата, която нося, много по-добре. А тази година просто ми писна и спрях.
2. Защото така се справям с всичко. Оставете ме намира, по дяволите, това е моето шибано тяло, мое си е правото да го наранявам по всякакви начини, вкючително и с много остри предмети до бликането на блажена, прекрасна кръв. Все едно да ми забраните да си правя татуировка, защото било "неприемливо".
3. Егоистично е да правя горепосоченото, вместо да се самоубия? Ох, окей.
Така де.
Освен това прослушах Нирвана. Мисля, че това ме подтикна към писането.
Колкото и тъпо да звучи, знам как се е чувствал Кърт. Може родителите ми да не са разведени, може да нямам кой знае какви проблеми с тях, но на мен лайната ми идват от приятелите. Това да се чувствам приета сред тях е адски рядко явление. Освен това имам адския страх, че който се сближи с мен, ще ме изостави, защото се е случвало прекалено много пъти, за да мога да преглътна и да игнорирам гадното чувство в стомаха си. Направих го два-три пъти и това беше. После доверяването на някого, който не е майка ми, може да бъде сравнено с някое тревисто и трънливо място в гората: била съм там няколко пъти, всеки път, съм мислела, че полянката е хубава за пикник и съм се разполагала там, докато някой злобен трън не ме убоде. Колкото по-често отивам там, толкова повече осъзнавам, че това място не е за сядане, защото само ми причинява болка.
Мелодиите на песните им, специално на тези от Bleach и Nevermind са като саундтрак на мозъка ми докато през него минават мисли от типа "Ти си безполезна. Никой не се нуждае от теб. Заслужаваш да си прережеш вените." Само че ми действат успокояващо и прогонват тези мисли поне за малко.
Поезия дори.
Не знам как се случи, но просто затворих очи и думите си се носеха, сякаш чакаха, да ги запиша.
И това ме кара да се чувствам много по-добре от разговорите относно чувствата ми, които винаги започват със стария "Защо не си същия жизнерадостен човек от миналата година? Защо го правиш? Ние страдаме от това, не само ти, не бъди егоист!".
1. Миналата година не бях жизнерадостна, просто криех тъгата, която нося, много по-добре. А тази година просто ми писна и спрях.
2. Защото така се справям с всичко. Оставете ме намира, по дяволите, това е моето шибано тяло, мое си е правото да го наранявам по всякакви начини, вкючително и с много остри предмети до бликането на блажена, прекрасна кръв. Все едно да ми забраните да си правя татуировка, защото било "неприемливо".
3. Егоистично е да правя горепосоченото, вместо да се самоубия? Ох, окей.
Така де.
Освен това прослушах Нирвана. Мисля, че това ме подтикна към писането.
Колкото и тъпо да звучи, знам как се е чувствал Кърт. Може родителите ми да не са разведени, може да нямам кой знае какви проблеми с тях, но на мен лайната ми идват от приятелите. Това да се чувствам приета сред тях е адски рядко явление. Освен това имам адския страх, че който се сближи с мен, ще ме изостави, защото се е случвало прекалено много пъти, за да мога да преглътна и да игнорирам гадното чувство в стомаха си. Направих го два-три пъти и това беше. После доверяването на някого, който не е майка ми, може да бъде сравнено с някое тревисто и трънливо място в гората: била съм там няколко пъти, всеки път, съм мислела, че полянката е хубава за пикник и съм се разполагала там, докато някой злобен трън не ме убоде. Колкото по-често отивам там, толкова повече осъзнавам, че това място не е за сядане, защото само ми причинява болка.
Мелодиите на песните им, специално на тези от Bleach и Nevermind са като саундтрак на мозъка ми докато през него минават мисли от типа "Ти си безполезна. Никой не се нуждае от теб. Заслужаваш да си прережеш вените." Само че ми действат успокояващо и прогонват тези мисли поне за малко.
Абонамент за:
Публикации (Atom)