.., че ще навърша 18.
Но се случва.
Навършвам ги след 6 дни.
Ужасена съм.
Точно затова си говорих онзи ден с една приятелка. Тя каза нещо от сорта на "еди-кога си си мислех, че ще умра на следващия ден. В един момент това се превъдна в начин на мислене. Винаги си представях, че до утре, до следващия месец, до следващата година ще съм мъртва. Или ще се самоубия, или ще се случи някакъв инцидент."
Общо взето все още мисля по същия начин, малко или много.
От 5-6 години съм така.
Мислех, че с времето това ще се промени.
Но, ето ни тук.
Скоро ще съм на 18.
Когато за първи път си помислих, че светът ще е по-добро място без мен, бях на 12. В един момент тогава бях на ей толкова от поглъщане на шепа с хапчета и скачане от балкона, за по-сигурно.
Белезите по ръцете ми оттогава отдавна избледняха. Изчезнаха и спомените ми. Единственото, което имам останало от този период, е начинът на мислене. Някога, някак си, аз ще умра. Ще умра "млада". Няма да достигна старост, няма да достигна момент, в който трябва да взимам решения относно бъдещето си.
Мислех, че поне всекидневното желание да отнема живота си е изчезнало напълно.
Докато, разбира се, то не реши да се появи отново. Никаква особена причина. Просто един ден, след месеци желание, си хванах остър предмет и го забих в кожата си. Нищо особено, даже и много кръв нямаше.
И.. това е.
Спомените ми след този момент не съществуват.
Това, което ми е останало, са белези. По цялото тяло.
Ментални белези също.
Водих си блог по това време.
От него знам, че всяка вечер съм лягала с желанието да не се събудя, а всяка сутрин едвам съм се вдигала от леглото.
И ето така, просто мислите за тогава, ме изтощават до краен предел.
Трябва да спя.
Оставям този пост недовършен.
Кой знае кога ще го довърша.
(Забележете великата метафора с всичко, което правя. Дори самото желание за самоубийство. Винаги е там, започва се, но никога не се стига докрай с изпълнението му. Ха ха ха.)
